Социална тревожност- срамежливост или страх

Не е просто срамежливост или нервност, когато трябва да говориш пред непознати. Това е форма на тревожност, която пречи на хората в общуването, работата, търсене на нови възможности, намиране на партньор. Хората с тази форма на тревожното разстройство имат силното желание да избегнат всяко социално общуване и често се изолират. Те са уплашени от това, което другите мислят за тях. Постоянно се чувстват преценявани, съдени и винаги в негативен план. Имат опасението, че всяко социално взаимодействие ще доведе до отхвърляне. Стават жертва на своеобразни мисловни капани. Това са обикновено негативни мисли, приети за абсолютни истини. „ Един да скъсат на изпита и това ще съм аз“. „ Сигурно ще се изложа и това ще е краят“ Предполагат какво мислят другите и то винаги е критично. Намират „доказателство“ за предположенията си в изражението на лицата или жестовете им. „ Тя наистина ме мисли за глупав и скучен“, „ Присмиват ми се“. Често правят генерални изводи за себе си на базата на част от събития. „Аз съм пълен неудачник. Нямам сериозна връзка, а сега загубих и работата си“. Осемнадесетгодишна госпожица твърдеше, че всичките и връзки завършват с пълен крах. Оказа се, че има две краткотрайни увлечения със съученици. Развива се компенсаторно поведение, избягване на контакти, изолация. Когато социалното общуване не може да бъде избегнато идват физическите симптоми-недостиг на въздух, сърцебиене, виене на свят … Добре познатите симптоми на паничиски пристъп. Кои са причините за това страдание? Обикновено се касае за комбинация на генетични фактори, особености в химията и структурата на мозъка, преживени психотравми особено в детството /емоционално хладна и дистанцирана майка, прекалено критични родители, липса на родителска грижа, преживяно насилие…/ Може да се касае за заучено поведение. Ако родителите са по-тревожно реагиращи, те могат да предадат своите поведенчески модели на децата си. Кои са пътищата за излизане от хватката на социалната тревожност? Когнитивно поведенческа психотерапия, антидепресанти и намаляващи страха медикаменти. Преди медикаментите и психотерапията предлагам някои основни стъпки за самопомощ. Първата крачка е да се оспорят негативните мисли. Защото те стоят в основата на проблема. Защо да ме смятат за глупав и некомпетентен? Аз не съм неудачник. Второ. Тревожността е дълбоко свързана с физическото състояние. Още щом се появи безпокойството, цялото внимание да се концентрира върху дишането. Не се чака появата на симптомите на паника. Повърхностното и учестено дишане може да ускори поническия пристъп. Затова автоматизираненето на дълбокото, диафрагмално дишане ще помогне за овладяване на безпокойството. Овладява се нервността и чак тогава се пристъпва към общуване. Придържането към здравословен ритъм и начин на живот са леснодостъпни, но изключително важни. Редовните спортни занимания понижават общото ниво на стрес хормоните. Пребиваването на открито вдига нивата на серотонина и стимулира секрецията на мелатонин. Те са важна страна от химията на мозъка, която има отношение към безпокойството, тревожността и страха. Трето. Може да се започне с малки крачки. Прекарване на известно време в позната среда с по-близък приятел. Проява на внимание към съседи и познати. Ако към тези стъпки се добави психотерапия, мускулна релаксация, постепенна промяна в мисловните модели, успеха е близо.

Д-р Катя Казакова – невролог психотерапевт